Пак във дъхавия хол
                             пия чай, чета Монтен,
                             а на плетения стол
                             ти люлееш се до мен.

                             Огънят като станиол
                             бляска и искри червен,
                             и рисува ореол
                             по тавана осветен.

                             Ти люлееш своя стол,
                             гледаш някъде през мен,
                             а от синкавия дол
                             вие вятърът студен.

                             Как приятно този стол
                             скърца с тъничък рефрен,
                             ту във сол, ту в си бемол,
                             сякаш казва: "Спи във мен..."

                             "Спи във мен..." Но ден след ден
                             аз намразвам този стол!
                             Ти си влюбена не в мен,
                             а в едно дърво без пол!

                             Огорчен и унизен,
                             аз ще грабна тоя стол,
                             и пред тебе разярен
                             ще го натроша на сол!...

                             Ала в дъхавия хол
                             ти усмихваш се на мен,
                             и аз пак успокоен -
                             пия чай, чета Монтен...