^{ОТЛИТАНЕ}
 
 

                   ^{Ще седнем удобно в балкона зелен,
                   ще откъснем от гроздето сочно.
                   И потънали сладко в среднощния тен -
                             ще мълчиме нарочно.}

                   ^{Ще се сипе в дерето дълбоко под нас
                   на нощта захарта ситно, ситно.
                   И ще гледаме, както някога, ти и аз
                             на света любопитно.}

                   ^{Ще изхвърлиме всички излишни неща,
                   ще разчистим балкона основно.
                   Додето накрая усетим в нощта,
                            че висим безтегловно.}

                   ^{И превърнали този балкон във балон,
                   ще се вдигнем в небето безлунно, -
                   макар че по тъжния земен закон
                            това да изглежда абсурдно...}
 

О, само привидно е толкова просто,
а всъщност е сложно и земно
тежи като грозд всеки стих в твоя Стих
и в сок диша цяла поема))))


Първо да те поздравя за този "спънат" последен стих във всеки куплет, който вади ритъма и го просва на балкона))) Руши рутината, предизвиква внезапно затихване...

И балконът не е безопасен, той е излизане навън. Може би идеята е именно в тази способност - и двамата едновременно да се подадат малко вън от своето уютно, плюшено гнезденце, където намират всички основания да се чувстват сигурни.
И в риска да си нито вън, нито вътре, нито на земята, нито далече от нея, се ражда онази прелест че мигът се удължава до безкрай. И вероятно е това да се дължи на детската радост, че в света има неоткрити неща или трайни метаморфози, които винаги ще ни снабдяват с точните сетива!

Полети, Владо!